важните неща

Начало | важните неща | Историята на едно „различно“ дете или как всяко дете има своя талант стига да го забележим

Историята на едно „различно“ дете или как всяко дете има своя талант стига да го забележим

Аз детето | 2020-02-06

Историята на едно „различно“ дете или как всяко дете има своя талант стига да го забележим

Наричаме ги „различни“ или пък „със специфични образователни потребности“ и често сме склонни ей така да заклеймяваме подобни деца и да им показваме с всяко свое поведение, че те са различни от другите и че успехите, които останалите постигат са нещо обикновено, но ако те получат отлична оценка вече е голяма работа. Колкото и да ни се струва, че това е правилно не е така, защото по този начин всеки път напомняме на децата, че те това си могат и няма нужда да се стремят към повече. Днес обаче ще ви разкажем една история, която ще ви докаже, че „различните“ деца не са толкова различни и че всяко дете има своя талант стига да го забележим, а не да му поставяме етикет и край!

Джилиан била на 7 години, но бъдещето ѝ вече е било заплашено. Представянето ѝ в училище било много слабо. Джилиан се бавела при изпълнението на заданията, имала ужасен почерк и ниски оценки. Освен това момичето разсейвало всички деца с поведението си – ту шумно се въртяло, ту зяпало през прозореца, принуждавайки учителя да прекъсва урока, за да ѝ привлече вниманието, ту пречела на децата около нея. Джилиан не се вълнувала особено от всичко това – тя била свикнала да ѝ правят забележки и всъщност не мислела, че е трудно дете, въпреки тревогите на учителите. Ситуацията ескалира до момент, в който училището написва писмо на родителите ѝ.

Учителите смятали, че Джилиан има трудности с усвояването на материала и че може би за нея би било по-добре да отиде в специализирано училище за деца с ограничени възможности. Всичко това се случва през 1930 година. Днес най-вероятно на Джилиан биха поставили диагноза синдром на дефицит на вниманието и хиперактивност и биха ѝ предписали психотропни препарати. Само че в тези години този термин още не е бил измислен. Получили писмото, родителите на Джилиан много се разтревожили и незабавно предприели действия. Майката на момичето я води на психолог, като се опасява от най-лошото.

Джилиан ми разказа спомените си от този момент – как са я поканили в голяма стая, с много рафтове, пълни с книги в кожени подвързии. Близо до бюрото стоял представителен мъж, който завел Джилиан в единия край на стаята и я настанил върху огромен кожен диван. Джилиан се стараела да направи добро впечатление и затова седнала върху ръцете си – за да не нервничи. Психологът се върнал на бюрото си и в следващите 20 минути разпитвал майката на момичето за трудностите в училище. Без да зададе нито един въпрос на самата Джилиан, той през цялото време я наблюдавал. Това безкрайно смущавало момичето. То разбирало, че този човек е много важен за нейното бъдеще. Знаела какво представляват специализираните училища и не искала да ходи в такова. Не смятала, че има съществени проблеми, но всички около нея го мислели. „Дали пък не са прави?“ – чудела се Джилиан. Най-накрая възрастните приключили разговора си. Мъжът седнал до момичето. „Джилиан, ти беше много търпелива, за което ти благодаря – казал той, – но те моля за още малко търпение. Трябва да поговоря насаме с майка ти. Ще излезем за няколко минути. Не се безпокой – ще е съвсем за малко.“

Джилиан кимнала притеснено и двамата възрастни я оставили сама. На излизане от стаята психологът включил радиото. След като излезли, докторът казал на майката на Джилиан: „Нека да постоим тук и да погледнем какво прави“. На стената имало стъкло, през което можело да се вижда какво се случва в стаята. Те застанали така, че момичето да не ги забелязва. Почти веднага то станало и започнало да се движи из стаята в такт с музиката. Възрастните били поразени от естествената ѝ грация. Най-накрая психологът се обърнал към майката и казал: „Знаете ли, мисис Лин, Джилиан не е болна. Тя е танцьорка. Запишете я в училище за танци“.

Попитах Джилиан какво се е случило после и тя ми каза, че майка ѝ послушала съвета на специалиста. „Не мога да опиша колко прекрасно беше това – разказа ми тя. – Влизах в стая, пълна с хора точно като мен. Хора, които не можеха да стоят дълго време на едно място. Хора, които трябваше да се движат, за да могат да мислят.“ В началото ходела на танци веднъж в седмицата и всеки ден се упражнявала вкъщи. В края на краищата, постъпила в Кралската балетна школа в Лондон. След това Джилиан се присъединила към Кралската балетна трупа, станала солистка и обиколила света.

Когато този етап от кариерата ѝ приключил, младата жена създала собствено музикално студио и поставила редица успешни шоута в Лондон и Ню Йорк. След това се запознала със сър Андрю Лойд Уебър и заедно създали знаменитите мюзикъли „Котките“ и „Фантомът на операта“, получили огромно признание и имащи колосален успех. Малката Джилиан, детето с тревожно бъдеще, станала световноизвестна като Джилиан Лин – един от знаменитите хореографи на нашето време, подарила удоволствие на милиони хора и печелеща милиони долари. И всичко това се е случило, защото някой се е вгледал в нея. Някой чувствителен и внимателен, с предишен опит с подобни деца е разчел знаците на скрития талант. Някой друг можеше да ѝ предпише лекарства, за да успокои темперамента ѝ. Но Джилиан не е била проблемно дете. И не е било необходимо да я изпращат в училище за деца със затруднения. Трябвало е просто да ѝ помогнат да се превърне в това, което е.

Откъс от книгата „Призвание“ на сър Кен Робинсон публикуван за първи път на сайта https://cleverbook.net/



Коментари
0 коментара
Коментирай
Име*
Фамилия
Възраст
Град